Редактор 
След края на Първата световна война България е сред победените държави, макар че, по думите на генерал Стефан Тошев, сме „победени без да бъдем бити“. В резултат на следвоенните териториални разпределения и по настояване на Сърбия, на България са отнети Западните български покрайнини – земи, населени изцяло с българи, които и до днес остават в границите на Сърбия.
Граничната бразда разделя села, семейства и дори преминава през български гробища. Такъв е случаят с гроба на Радивой Кършовски, на когото поетът П. Цончев посвещава своето стихотворение. Това стихотворение, публикувано през 1935 г. във вестник „Отечество“, е не само акт на почит към един българин, но и символ на трагедията и несправедливостта на наложените граници.
Исторически контекст
След Ньойския договор от 1919 г., България губи територии, включително Западните покрайнини, които попадат под сръбска власт. Това решение, наложено от Великите сили, води до тежки последици за българското население в тези региони. Системното потискане на българската култура, език и традиции в тези области се превръща в политика на асимилация, която продължава и до днес.
Паметта за изгубените земи
Историята на Западните покрайнини е една от най-болезнените теми в българската памет. Макар границите да са се променяли през вековете, стремежът на българите да запазят своята идентичност остава непроменен. Стихотворението на П. Цончев е един от многото примери за начина, по който българската литература и култура запазват паметта за тези събития.
Днес, когато отбелязваме годишнините от тези исторически събития, е важно да си припомним за съдбата на сънародниците ни отвъд границите. Техните истории, техните спомени и тяхната борба за културно самосъхранение са част от общата ни национална памет. България не бива да забравя своите деца, останали отвъд насилствено наложените граници.
